Слушаме мрачната статистика, възмущаваме се за малко и после забравяме

В последните дни се замислих, че от известно време не са се случвали гадории и бях малко щастлив от този факт. Защото медиите често биват обвинявани за черногледството си покрай новините за убийства, побоища, кражби, кървища и какво ли още не. Понякога обаче просто това е истината. Това е реалността. Лесно е да си затворим очите и да пишем за кварталните сбирки на самопровъзгласилите се за културтрегери особняци, за поредните политически пиар инициативи или пък за новата прическа на някоя фолк певица. Тогава всичко е лесно и животът е песен.

Но точно тогава тя се завръща. Тя, истината.

Да, истината отново се стовари с пълна сила върху нас. Говоря за онази бруталната и отвратителна истина, от която най-много боли. Онази истина, която провокира всички да не стоят безучастни. Едни плюят, други плачат, трети дават акъл...

Смъртта на 19-годишния Томас Миладинов за пореден път показа нещо изключително тъжно като факт. Едно време българите са водили битки и са загивали във войни. Отстоявали са правото си на свобода, бранели са честта и достойнството на родината и семейството... Давали са живота си точно за това.

Днес? Днес българите умират смачкани в тенекии. При пълна безотговорност. И при наличието на цялата свобода, за която навремето онези великите и истински българи са се борили.

Още по-жалко е, че хората свикнаха да възприемат информацията от медиите като някаква традиция, която не ги засяга. Слушат мрачната статистика, възмущават се за един миг и после забравят. До следващата жертва.

Често чуваме израза "Да спрем войната по пътищата". Истината е, че войната отдавна е загубена. Даже изобщо не се и борихме, за да победим.

Почивай в мир, Томи.