12.09.2009: Ето как Детелин Далаклиев остана завинаги в историята (Видео)

Плевенчанинът е единственият ни световен шампион в бокса от 20 години насам

На 12 септември се навършват точно 6 години от един от най-великите мигове в българския спорт. Миг, който остава завинаги в историята. Спечелването на световната титла на Детелин Далаклиев в Милано през 2009-та продължава да е специален момент, тъй като все още е последнатата ни световна титла в бокса. Детелин е легенда. Истински българин. Не е ясно дали и настоящото ръководство на федерацията го разбира, след като не му позволиха да играе на Европейските игри в Баку и Европейското в София. Дали за сметка на налагане на "свои" или поради някакви други интереси, не е много ясно. Но резултатите се виждат - категорията на Детелин остана без представител за предстоящото световно след неуспеха на избрания на негово място боксьор Стефан Иванов на изминалото европейско. Дано ръководството най-накрая си е взело поука. Ако все още не е или пък просто не иска, лошо.

Може да се кажат още много неща по темата. Достатъчно е да я завършим само с това, че Детелин Далаклиев е човек, заради когото националният химн е звучал на световно ниво. Детелин Далаклиев е единственият ни световен шампион в бокса от 20 години насам.

Плевенчанинът завоюва трофея в Милано безапелационно, като във всичките си мачове позволи на съперниците си да му вземат само 5 точки. По време на надпреварата в Италия 26-годишният тогава Детелин побеждава Виет Куон Тран от Виетнам, Андрю Шелби от Уелс, Мехмед Топчакан от Турция, Тулашбой Дунарьов от Узбекистан, Янакиел Аларкон от Куба, а на финала надделява над руснака Едуард Абзалимов.

Kaк протича решаващият сблъсък за титлата? Боксьорът разказва за тези моменти в книгата "Никога не се предавай: Историята на Детелин Далаклиев". Plevenutre.bg ексклузивно ви представя този откъс:

"След мача с Аларкон си отидох в хотела да почивам. За мое нещастие кръстът отново се обаждаше. Посветих се цяла вечер на масажи и инжекции с надеждата и убеждението, че болката няма да ме спре в най­важния момент. Вечерта ме посети и Марин Димитров, за да ме надъха и да ми обясни пред какво съм изправен. Не, че имах нужда. Бях пределно наясно със ситуацията. „Ей, момче, утре е денят. Това, което си го направил сега, не е нищо. Не си ли първи, си никой.”, бяха точните му думи. И в действителност е така. Помнят се само първите. Все едно да стигнеш до Рим и да не видиш Папата. Мисля, че това си е българска черта, защото дори аз го бях правил преди, като по­малък. Взимаш медал и си казваш: „Аз съм голяма работа”. Този път при мен нямаше подобно примиряване. Щях да гоня докрай целта. А и България нямаше световен шампион от 15 години. За последно Даниел Петров и Серафим Тодоров вдигнаха родния трибагреник на върха в Берлин през 1995 година. Трябваше да дам всичко от себе си и осъзнавах каква отговорност ми се е паднала.

„Излез на ринга и умри! Умри! Покажи, че можеш да го направиш!”, каза ми още Марин Димитров в емоционалната си реч. Вярвах, че ще го направя. И то по най-­трудния начин, срещу трудни съперници и в тежки, нервни мачове. На сутринта минах кантара и право към залата.

Още с влизането видях руснака, легнал на една кушетка му правеха масаж. Йордан Стоянов – Старото се пошегува: „Виж го този, вече се е наплашил.”. Аз не знаех да се засмея ли, какво да правя. Чувствах огромно напрежение. Целият свят те гледа, най­-решителната битка беше това и всичко зависеше от юмруците ми.

Мачът започна. Влагах мисъл във всяка една секунда. Изиграх два перфектни рунда и не знаех защо водя само 2:0. На почивката между втория и третия рунд бях сигурен вече, че няма как да допусна обрат. Треньорите ми говореха, но аз май не бях с тях. После ми казаха, че изражението ми е било на сигурен победител и това е притеснило всички, които са ми стискали палци. Но наистина не виждах как Абзалимов ще ме удари. Точно в такива моменти обаче съперникът е най­опасен, защото няма какво да губи. Започна третият рунд. Стана някаква размяна на удари – 2:1. Руснакът определено събра още повече агресия. Последва нова размяна и резултатът стана 3:2 за мен. 30 секунди преди края удар на Абзалимов отново беше точкуван – 3:3. Оттам нататък само дебнех и изчаках момента да му нанеса много хубав десен за 4:3. Вместо да се дръпна, нанесох още един удар за 5:3. Петър Лесов, който имаше рожден ден, вече беше вдигнал ръцете, оставаше една секунда... Гонгът удари... Победих. Най­-сладката победа. Станах световен шампион!"

Книгата "Никога не се предавай: Историята на Детелин Далаклиев" може да бъде намерена на официалната страница на Детелин Далаклиев във Фейсбук, както и във всички големи книжарници из страната. Или да бъде поръчана на телефон 0995 91 30 91.



Снимка на Деня

Златна есен в парк "Кайлъка"